Според Решение № 173 от 13.02.2019 г. по гр. д. № 3026 / 2017 г. на Върховен касационен съд доколкото паричните влогове са изключени от обхвата на общото имущество на съпрузите, за тях следва да се приеме статута на "друго лично имущество". За да се признае, че придобитото по време на брака на страните вещно право /на собственост/ е изключителна собственост на бившия съпруг титуляр на банковата сметка, следва платените суми за закупуване на процесния недвижим имот изцяло да са покрити от сумите по тази сметка и при условие, че по отношение на същата, съпругът нетитуляр на конкретния влог няма установен принос за неговото набиране в размера към датата на плащането по реда на конститутивния иск по реда на чл. 30, ал. 1 СК.
И самото решение:
РЕШЕНИЕ
№ 173
София, 13.02.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретаря АНИ ДАВИДОВА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3026/2017 година.
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№75373/06.6.2017 г., подадена от адвокат Н. Д. – процесуален представител на ответницата по исковата молба Ц. Г. Ц. от [населено място], против въззивно решение №2352/07.4.2017 г. по гр.д.№7822/2016 г. по описа на Софийски градски съд, г.о., II-А въззивен състав.
С обжалваното решение въззивната инстанция е отменила решение №III-82-105/08.4.2016 г. по гр.д.№39209/2014 г. по описа на Софийския районен съд, III ГО, 82 състав, с което е отхвърлен предявения от С. И. Х. от [населено място] против Ц. Г. Ц. от [населено място] за признаване на установено в отношенията между страните, че Ц. Г. Ц. дължи на С. И. Х. сумата от 23900 лева, представляваща част от получена сума по договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт, подробно описа в диспозитива на решението, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.4.2014 г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№19989/2014 г. на СРС, 82 състав, и вместо това е признато за установено, че ответницата дължи на ищеца посочената по-горе сума.
Въззивната инстанция е приела, че „Съгласно чл. 59, ал.1 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона. За да бъде успешно проведен искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, следва да се установи, обогатяване на ответника настъпило за сметка на обедняване на ищеца, като обедняването и обогатяването следва да са настъпили от един и същ юридически факт, както и липса на основание за това имуществено разместване.
По делото се установява, че на 18.05.2013г., в изпълнение на договор, обективиран в Нотариален акт /№/, том II, рег./ №/ , дело /№/ на нотариус Д. Г. с рег. /№/ в регистъра на НК, по банковата сметка на ответницата Ц. Ц. от страна на купувачите е преведена сума в размер на 23900 лв.
Ответницата поддържа, че процесният имот е придобит в режим на СИО, като след избиране на режим на разделност в отношенията на съпрузите на 18.11.2010г., тя е станала собственик на ½ идеална част от правото на собственост върху него. Ищецът се противопоставя на тези твърдения, като навежда доводи, че имотът не е бил в режим на СИО, а е негова лична собственост по смисъла на чл. 23, ал. 1 СК и в този смисъл не е било налице основание ответницата да получи половината от продажната цена от продажбата му. Твърденията му, изложени в исковата молба са, че закупеният имот към момента на придобиването му - 12.08.2009г. и към момента на продажбата му – 16.05.2013г. е бил негова лична собственост по смисъла на чл. 23, ал.1 от СК, както и че сумата от продажбата му, отново е изцяло лична собственост, поради пълна трансформация на лични средства и лично имущество и втора трансформация на лично имущество в лични средства /продажната цена от процесния имот/.
Съгласно чл. 23, ал. 1 СК, лични са вещните права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество. За да настъпи трансформация на лично имущество, по време на брак в законов режим на общност, е достатъчно с имущество, лична собственост, да бъде придобита собствеността върху друго имуществено благо. Трансформацията настъпва в момента на придобиването на благото с такива средства. Тя не е правна последица от упражнено потестативно право на съпруга и не е необходимо допълнително изявление от негова страна, за да породи правния си ефект. С оглед на това, в конкретния случай, за настъпване на правния ефект на трансформацията е ирелевантно, че ищецът не е предявил претенция, че процесният недвижим имот е изцяло негова лична собственост при сключването на окончателния договор за неговата продажба или при сключване на брачния договор от 17.09.2013г.
С оглед на така установения момент на настъпване на действието на трансформацията – моментът на придобиване на трансформираното имущество, нейното настъпване може да се установява инцидентно в рамките на процеса дори при последващо отчуждаването на това имущество. В този смисъл, обстоятелството, че процесният недвижим имот е отчужден на 16.05.2013г., не е пречка да се установява, че той е бил изцяло лична собственост на ищеца към момента на продажбата му. Защото, в конкретния случай, с предявения от ищеца иск, не се търси уреждане на отношенията между бившите съпрузи във вещноправен аспект, а се упражнява възможността за постигане на икономическо изравняване между страните.
С оглед указаната тежест на доказване, ищецът е ангажирал следните доказателства за установяване твърдението му, че закупеният имот към момента на придобиването и на продажбата му е изцяло негова лична собственост: Съгласно нотариален акт за продажба на недвижим имот /№/ том II, рег. /№/, дело /№/ от 12.08.2009г. на Т. Ф.-нотариус, с район на действие РС – Б.,/ / в НК, по силата на който е придобит процесният недвижим имот, цената по него в размер на 15000 лв. е изплатена в брой от ищеца, който е единствена страна по договора. Ищецът навежда твърдения, че тази цена е изплатена изцяло с негови лични средства, изтеглени на същата дата от негова банкова сметка в [фирма] с IBAN [банкова сметка].
Съгласно постановеното по реда на 290 ГПК и задължително за настоящия състав Решение № 86 от 14.07.2016 г. по гр. д. № 914/2016 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС, доколкото паричните влогове са изключени от обхвата на чл. 21, ал. 1 СК от 2009 г. като общо имущество на съпрузите, за тях следва да се приеме статута на "друго лично имущество" по смисъла на чл. 23, ал. 1 СК. За да се признае, че придобитото по време на брака на страните вещно право /на собственост/ е изключителна собственост на бившия съпруг-титуляр на банковата сметка /чл. 23, ал. 1 СК/, следва платените суми за закупуване на процесния недвижим имот изцяло да са покрити от сумите по тази сметка и при условие, че по отношение на същата, съпруга - нетитуляр на конкретния влог няма установен принос за неговото набиране в размера към датата на плащането по реда на конститутивния иск по реда на чл. 30, ал. 1 СК.
В конкретния случай, видно от назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, на 12.08.2009г. ищецът е изтеглил от негова банкова сметка в [фирма] с IBAN [банкова сметка] сума в размер на 26000 евро, която изцяло покрива цената за закупуване на процесния имот. Видно от показанията на свидетеля Х. М. В., тази сума е била използвана от ищеца за заплащане на продажната цена по договора, обективиран в Нотариален акт за продажба на недвижим имот /№/, том II, рег. /№/, дело /№/ от 12.08.2009г. на Т. Ф.-нотариус, с район на действие РС – Б.,/ / в НК. Този извод косвено се подкрепя и от обстоятелството, че сумата е изтеглена на същия ден, в който е изповядана и сделката пред нотариуса.
По делото не се твърди, нито се установява ответницата да има установен принос за набиране на средствата по сметка № [банкова сметка]. Нещо повече, по делото са налице достатъчно доказателства, от които се установява, че сумата по тази сметка е формирана от продажбата на лично имущество на ищеца. Видно от представения по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот /№/, том I, рег. /№/, дело /№/. от 25.02.2004г. на С. Т. – нотариус, с район на действие СРС, рег. /№/в НК /лист 52 от делото пред СРС/, ищецът е получил в дарение 1/20 идеални части от недвижим имот, представляващ дворно място, находящо се в [населено място], СО-район В., [улица], цялото с площ от 807 кв.м., съставляващо поземлен имот/ /, попадащ в квартал /№/ по регулационния план на гр. С., местност „Метростанция-7“. С нотариален акт за дарение на идеални части от недвижим имот /№/, том II, рег. /№/, дело /№/ от 19.12.2007г. на С. Т. – нотариус, с район на действие СРС, рег. /№/в НК /лист 54 от делото пред СРС/, ищецът е получил в дарение още 20/100 идеални части от този недвижим имот. Доколкото идеалните части от правото на собственост върху този имот са придобити по дарение, то на основание чл. 22, ал. 1 СК, те са лична собственост на ищеца. С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот /№/, том II, рег. /№/, дело /№/. /лист 56 от делото пред СРС/ на 26.03.2008г. ищецът е продал на [фирма] собствените си идеални части от този имот. Съгласно заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, по този договор той е получил сума в общ размер от 530000 евро /три плащания, съответно на 27.03.2008г. сума в размер на 30000 евро, на 09.04.2009г. сума в размер на 250000 евро, и на 11.05.2009г. сума в размер на 250 000евро/, като тази сума е постъпила по негова сметка IBAN: [банкова сметка] [фирма]. От заключението се установява, че към 02.07.2009г. по тази банкова сметка 240020,68 евро. На 06.07.2009г. е изтеглена сумата от 1027.22 евро. На същата дата сметката е олихвена с 116.97 евро, в резултат на което разполагаемото салдо остава в размер на 239110.43 евро. На 06.07.2009г. тази сума е прехвърлена по новооткрита сметка на негово име в [фирма] с IBAN № [банкова сметка], средствата по която са използвани за закупуване на процесния недвижим имот.
С оглед съвкупната преценка на събраните и обсъдени по-горе доказателства, настоящият въззивен състав приема, че ищецът проведе пълно и главно доказване на обстоятелството, че процесният недвижим имот е придобит изцяло с негови лични средства, както към момента на придобиването му, така и към този на продажбата му, той е бил изцяло негова лична собственост.
В подкрепа на този извод следва да бъде възприета и клаузата на чл.15, ал. 2 от сключения между страните брачен договор от 17.09.2013г., с която страните са приели, че всички задължения, свързани с плащане на всякакви данъци, такси и други по отношение на получените по време на брака до момента пари от продажба на недвижими имоти са на съпруга С. И. Х., поради това, че всички имоти са придобити с негови лични средства и той реално е получил изцяло тези парични средства. С подписването на брачния договор, вкл. и относно цитираната клауза, ответницата е направила извънсъдебно признание, което представлява доказателство освен за наличие на пълна трансформация по смисъла на чл. 23, ал.1 от СК, така и за облигационните отношения между страните.
След като ответницата няма какъвто и да е принос в придобиването на имота, тъй като същият съставлява лична собственост на ищеца, но същата е получила част от цената придобита срещу неговата продажба тя се е обогатила без основание за сметка на своя бивш съпруг с размера на полученото от нея.
Ответницата възразява, че е получила част от продажната цена на годно основание, а именно: договорът за покупко-продажба, обективиран във формата на нотариален акт. Действително, имотът е продаден от името на двамата съпрузи. Това обаче не ограничава приложението на института на трансформация на лично имущество. Съгласно Тълкувателно решение № 5/2013 на ОСГТК на ВКС, в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака с договор за покупко – продажба на името на двамата съпрузи може да се установява пълна и частична трансформация на лично имущество, на основание чл.23, ал.1 и 2 СК / чл.21, ал.1 и 2 СК /отм./. Тълкувателното решение се отнася до различна хипотеза, но дадените от ОСГТК на ВКС указания намират приложение и в конкретния случай. Както се посочва в него, „Критерият за преобразуване на лично имущество в закупения през време на брака имот е изцяло обективен – изследва се характерът на вложените в придобиването средства. При евентуално установяване, че процесният недвижим имот е лична собственост на ищеца по смисъла на чл. 23, ал. 1 СК, договорът за неговата продажба сам по себе си не може да направи ответницата собственик на част от него. Договорът за покупко-продажба има прехвърлително действие между насрещните страни по него, но не и между лицата на страната на продавача. Това би било отделно съглашение, което не може да се изведе от клаузите на нотариален акт /№/ от 16.05.2013г. Това обстоятелство може да е релевантен факт при установяване на облигационни отношения между съпрузите или наличието на принос и на двамата от тях, но не изключва изначално настъпването на трансформацията по чл. 23, ал. 1 СК. С оглед гореизложеното, релевираните, в този смисъл възражения от ответницата, са изцяло неоснователни.
Ответницата навежда доводи, че ищецът е дал съгласието си половината от продажната цена по нотариален акт /№/, том II, рег. /№/, дело /№/. на нотариус Д. Г., с рег. /№/ в регистъра на НК да бъде получена от нея във връзка с предстоящия между страните развод и обстоятелството, че тя е следвало да напусне семейното жилище, като изтъква уговорки между страните с дарствена цел и такива от морално естество.
По делото се установява, че на 25.02.2013г., преди подписването на окончателния договор за продажба на процесния имот, ищецът е подал искова молба за развод. В нея, той е изложил че ще обезпечи с жилище ответницата. Посочил е, че закупуването на това жилище ще бъде финансирано със средства от продажбата на техен апартамент. В дадените от него обяснения по реда на чл. 176 ГПК ищецът не е оспорил изложеното от него в исковата молба за развод. Посочил е, че е имал намерение сам да закупи на ответницата недвижим имот, а не да й предоставя парични средства за това. Заявил е, че ответницата е получила сума в размер на 16000 евро от продажбата на друг недвижим имот, без да става ясно дали той е бил собственик на част от този имот или той е бил лична собственост на ответницата.
Като се има предвид момента на подаване на исковата молба за развод и момента на сключването на нотариален акт/№/ от 16.05.2013г. страните са били в процес на уреждане на имуществените последици от предстоящия им развод, като ищецът е поел ангажимент за снабдяването на ответницата с жилище. Тези обстоятелства, индикират до известна степен, че процесната сума е получена именно във връзка с този ангажимент и с оглед уреждането на имуществените отношения между страните, но не създават сигурен извод, че е налице дарствено правоотношение, с предмет предоставянето на процесната сума пари или каквото и да е облигационно отношение между страните, представляващо основание за имущественото разместване.
Такъв извод в подкрепа на тезата на ответницата не би могъл да се приеме, и с оглед на това, че в исковата молба за развод, е изложено, че снабдяването на ответницата с имот ще бъде финансирано от продажбата на собствен на страните апартамент, а не на процесния недвижим имот. В исковата молба допълнително се посочва, че сумите от продажбата на процесния недвижим имот ще бъдат използвани за погасяването на изтеглен от тогавашните съпрузи кредит. Това обстоятелство навежда към извода, че цената по нотариален акт /№/ от 16.05.2013г. не е следвало да бъде предоставена на ответницата и опровергава твърденията й за наличието на дарствено правоотношение по отношение на нея.
Що се касае до позоваването /от страна на ответницата/ на клаузите на чл. 8, 9 и 10 от брачния договор от 17.09.2013г., съдът намира следното: В чл. 8 е уговорено, че за придобити имущества след датата на избора на режим на разделност, както и след датата на сключване на брачния договор се прилага режим на разделност. Тази обща разпоредба е неотносима към конкретния случай, тъй като процесният имот не е придобит след датата на избор на режима на разделност, нито след датата на сключване на брачния договор. В чл. 9 от брачния договор, съпрузите са се споразумели, че никой от тях няма право да претендира и не претендира дял от личното имущество на другия съпруг, като в чл.10 е предвидено, че банковите сметки и влогове са лична собственост на всеки от съпрузите, на чиито име е открит или който е титуляр на влога. Дори и да се приеме, че цитираните разпоредби са относими към процесния имот, то същите са изключително общо формулирани и от съдържанието им не може да се направи извод нито за липса на спор относно предаването на процесната сума, нито за наличието на основание за това. В този смисъл клаузите на чл. 9 и 10 от брачния договор не препятстват възможността от упражняване на претенцията на ищеца. Поради горното, неправилен се явява изводът не първостепенния съд, че съгласно чл. 8 и 9 от брачния договор ищецът не може да претендира дял от личното имущество на съпругата си, приемайки, че получената от ответницата продажна цена е нейна лична собственост. В допълнение към приетото следва да се отбележи и обстоятелството, че искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД има за предмет присъждане на парична стойност, а не признаването за установено, че ищецът е титуляр изцяло или отчасти на определен влог. В настоящия случай, ищецът няма претенция за „дял“ от имуществото на ответницата.
Следва да бъде посочено, че с приетото по настоящето дело не се преуреждат отношенията между страните, уредени в брачния договор и инкорпориращото го споразумение по чл. 51 СК. Предметът на настоящия спор е различен.
С оглед изложеното, по-горе ответницата не доказа в условията на главно и пълно доказване, че процесната сума от 23900 лв. е получена от нея в изпълнение на договор за дарение или някакво друго основание.“
Касационното обжалване е допуснато по материалноправния въпрос: „Следва ли от съдържанието на договора да бъде издирена действителната обща воля на страните, чрез тълкуването му ?“.
Върховният касационен съд, състав на ІV за да се произнесе по поставения въпрос намира следното:
Съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те.
По касационната жалба.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение състоящи се в направени от ищеца признания на неизгодни за него факти, както и за неправилно тълкуване на клаузата на чл.15, ал.2 от брачния договор между страните, поради което е нарушена разпоредбата на чл.20 ЗЗД.
Моли се за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен.
В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на касационната жалбоподателка – адв. М., който претендира разноски по делото.
Ответникът по касационната жалба С. И. Х. е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. В съдебно заседание поддържа изложеното в отговора си. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, отговора по нея от страна на ответника в настоящото производство, становищата на страните, изразени в съдебно заседание, писмената защита на ответника по касация, взе предвид отговора на поставения въпрос и на основание чл.290 ГПК, намира следното:
Въззивната съдебна инстанция неправилно е тълкувала разпоредбата на чл.15, ал.2 от сключения между страните брачен договор, която гласи: „Всички задължения свързани с плащане на всякакви данъци, такси и други по отношение на получените по време на брака до момента пари от продажба на недвижими имоти, са на съпруга С. И. Х., поради това, че всички имоти са придобити с негови лични средства и той реално е получил тези парични средства.“ Тази разпоредба от брачния договор не може да бъде тълкувана изолирано от останалите разпоредби на същия, предвид дадения отговор на поставения от касационната жалбоподателка въпрос. При тълкуването й не е съобразено наличието на друга разпоредба от договора, визираща банковите сметки и влогове на страните, а именно чл.10 от договора, която гласи: Банковите сметки и влоговете са лична собственост на всеки от съпрузите, на чието име е открит или който е титуляр на влога“. Тази разпоредба е произвела действие от момента на подписване на брачния договор – 17.9.2013 г. Към посочената дата средствата от продадения от страните недвижим имот с нот.акт /№/, том II, рег./№/, дело /№/., са били преведени по сметка на касационната жалбоподателка в БАНКА Д. ЕАД, по силата на уговорените в режим на разделност имуществени отношения, видно от нотариално заверена от страните по настоящия спор декларация от 18.11.2010 г. Поради това разпоредбата на чл.15, ал.2 от брачния договор не може да денонсира разпоредбата на чл.10 от същия, който изрично урежда отношенията между страните в периода, през който е действал режимът на разделност. Разпоредбата на чл.15, ал.2 от брачния договор не може да намери приложение по отношение на претендираната сума, тъй като систематически не попада в сферата на отношенията по раздел IV от договора. Освен изложеното следва да се вземе предвид и фактът, че с полагането на подписа си върху нот.акт /№/, том II, рег./№/, дело /№/., ищецът е удостоверил волята си процесната сума да бъде получена от ответницата по исковата молба, и този факт нито е оборен от него по предвидения в процесуалния закон ред, нито е отречен, поради което материалната доказателствена сила на документа следва да бъде зачетена.
Поради това настоящият състав на Върховния касационен съд, IV г.о., намира, че обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено, а искът като неоснователен следва да бъде отхвърлен.
С оглед изхода от спора ответникът по касация следва да заплати на касационната жалбоподателка деловодни разноски за всички инстанции в размер на 2613 лева.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, предложение трето от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение №2352/07.4.2017 г. по гр.д.№7822/2016 г. по описа на Софийски градски съд, г.о., II-А въззивен състав, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от С. И. Х., ЕГН - [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], [улица], установителен иск с правна квалификация чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК, във вр. с чл.55, ал.1 ЗЗД срещу Ц. Г. Ц., ЕГН - [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], [улица], с който се иска да бъде признато за установено, че Д. Г. Ц. дължи на С. И. Х. сумата от 23 900 лева, представляваща част от получена сума по договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт /№/, том 2, рег./№/, дело /№/година на нотариус Д. Д. Г., с рег./№/ в НК, с район на действие Районен съд-Ботевград , ведно със законната лихва върху главницата , считано от 14.04.2014 година, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 19989/2014 година на СРС, 82 състав.
ОСЪЖДА С. И. Х. , ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], да заплати на Ц. Г. Ц., ЕГН - [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], [улица], деловодни разноски в размер на 2613 лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: